Жан-Жак Русо (1712 ~ 1778) е един от първите, които се

Жан-Жак Русо (1712 ~ 1778) е един от първите, които се застъпват уместно за развиването на образованието; описанието му на стадиите на развиване на детето, отразява концепцията му за развиването на културата. Той счита, че децата се учат посредством верните и неверните следствията от своите дейности, а не посредством физическо наказване.

Неговият разказ „ Емил или За възпитанието “ е основополагащ текст за образованието на личността. В този фундаментален за педагогиката труд можем да намерим относително повсеместен израз на философията на Русо, възгледите му за природата, обществото, индивида и човешкото знание.

Цялата му педагогическа система се гради върху новото отношение към детството и детето. Той потвърждава изключителната полезност на детството като неминуем и нужен интервал от живота на индивида. И точно с това изобретение той основава нов стадий в развиването на педагогическата доктрина и процедура.

(Rousseau by Maurice Quentin de La Tour, 1753)

Всичко, което излиза от ръката на създателя, е положително, всичко се изражда в ръцете на индивида. Той принуждава една почва да създава растения, присъщи за друга, едно дърво да ражда плодовете на друго. Той смесва и обърква климати, стихии, годишни времена, осакатява кучето си, коня си, тога си. Той обръща всичко надолу с главата, всичко обезобразява, нравят му се грозотата, уродливостта.

Той не харесва нищо, както го е основала природата, даже самия човек. Трябва да го дресираме, както се дресира кон в манежа, с цел да му хареса. Трябва да го превием по негов усет като дърво в градината му. Иначе всичко би тръгнало още по-зле, тъй като нашият човешки жанр е зложелател на полупромяната. И както вървят нещата, ще забележим, че един човек, възложен от рождение самичък на себе си сред другите хора, ще бъде най-обезобразеният от всички.

Към теб се обръщам, любеща и прозорлива майко, ти която съумя да се отбиеш от необятния друм и да запазиш младата фиданка от ударите на човешките отзиви, отглеждай, поливай младото растение, с цел да не загине! Ще пристигна ден да се радваш на плодовете му! Издигни овреме стена към душата на чедото си. Друг може да очертае границите й, само че единствено ти би трябвало да издигнеш преградата.

Растенията се облагородяват посредством развъждане, а хората посредством възпитането. Дори в случай че индивидът се родеше наедрял и мощен, растежът и силата щяха да му бъдат безполезни до тогава, до момента в който се научи да си служи с тях. Те щяха да бъдат даже нездравословни за него, тъй като щяха да попречат на близките да му оказват помощ. Предоставен самичък на себе си, той щеше да почине в мизерия, преди да е осъзнал потребностите си. Оплакваме се от детинството, а не виждаме, че човешкият жанр щеше да загине, в случай че индивидът не стартира живота си като дете.

Ние се раждаме слаби и се нуждаем от мощ. Раждаме се лишени от всичко и се нуждаем от поддръжка. Раждаме се глупави и се нуждаем от разум. Всичко, което ни липсва при нашето раждане и от което се нуждаем, когато пораснем, ни се дава от възпитанието.

Това образование добиваме от природата, от хората или от нещата. Вътрешното развиване на нашите качества и на нашите органи е дело на природата. Възпитанието, което ни дават хората, ни учи по какъв начин да използваме това развиване. Впечатленията от нещата, които ни заобикалят, основават нашия опит. Това е възпитанието от нещата.

Всеки от нас има три разнообразни възпитатели. Възпитаникът, при който техните разнообразни уроци си противодействат, бива зле възпитаван и в никакъв случай няма да реализира вътрешна естетика. И назад, този, при който те се покриват във всички точки и преследват едни и същи цели, реализира самичък задачата си и живее в цялостна естетика със себе си. Единствено той е добре учтив.

Прочее, от тези три разнообразни типа образование само естественото не зависи от нас. Възпитанието от нещата зависи от нас единствено до известна степен. Възпитанието на хората е единственото, на което ние сме в действителност господари, и то единствено по презумция. Защото кой би могъл да се надява, че ще съумее да направлява изцяло думите и делата на всички тези, които окръжават детето.

Нашата същинска просвета е да изучим човешката природа. Този сред нас, който е в положение най-твърдо да понесе насладите и страданията на живота, е съгласно мен най-добре учтив. Оттук следва, че същинското образование се състои по-малко от директиви, повече от прекарвания. Ние започваме да се учим, започвайки да живеем.

Можем ли да измислим по-неразумен способ от този да възпитаваме едно дете по този начин, сякаш то няма в никакъв случай да престъпи прага на стаята си и сякаш постоянно ще бъде обкръжено от своите близки? И в случай че това нещастно дете направи единствено една стъпка на земята, в случай че слезе единствено едно само ходило, то е  изгубено. Не би трябвало единствено да го учим да понася страданието, а би трябвало по-скоро да го привикнем да го почувства.

Ние мислим единствено по какъв начин да запазим детето си, а това не е задоволително. Трябва да го научим да се пази, когато порасне, да понася с неотстъпчивост ударите на ориста, да презира еднообразно излишеството и нищетата, да живее, в случай че е належащо, в ледовете на Исландия или по нажежените скали на Малта. Вие на вятъра вземате всички защитни ограничения, с цел да запазите живота на вашето дете. То обаче няма да избегне гибелта. Дори когато не бъдат причина за гибелта му, вашите грижи няма да са по-малко неуместни. Касае се не толкоз да му попречим да почине, едвам го научим  да живее.

Да живеем не значи да дишаме, значи да действаме, значи да си служим с нашите органи, нашите сетива, нашите качества, да си служим с всяка парченце от нашето създание, която ни дава убеденост, че живеем. Най-дълго е живял друг човек, който брои най-вече години, а оня, който най-пълноценно е почувствал живота.

Цялата ни мъдрост се състои от рабски предубеждения. Навиците ни постановат единствено послушание, ограничавания и окови. Цивилизованият човек се ражда, живее и умира в иго. Когато се роди, го повиват в пелени и повой, когато почине го заковават в ковчег. И до момента в който има човешки облик, той е окован във веригите на нашите институции.

Когато детето се роди, то изплаква. Ранното му детство минава в рев. Понякога го люлеят, галят, с цел да го успокоят. Друг път го заплашват или го бият, с цел да млъкне. Ние вършим това, което харесва нему, или пожелаваме от него, което нам харесва. Ние се подчиняваме на прищевките му или го подчиняваме на нашите. Среден път няма, то би трябвало да дава или да получава заповеди. Така първите негови показа са тези за власт и иго. Преди да проговори, то командва, преди да може да работи, то се подчинява. А от време на време го санкционират, преди то да може да осъзнае грешката си или да може да я извърти, само че по подобен метод още овреме ние разсънваме в младото му сърце пристрастеностите, които вменяваме по-късно на природата, и откакто сме се потрудили да го създадем неприятно, се оплакваме, че е такова.

Единствен разсъдъкът ни учи да познаваме положителното и злото. Нашата съвест ни кара да обичаме едното и да ненавиждаме другото. Макар и без значение от разсъдъка, тя не може да се развие без него. Преди съзнателната възраст ние вършим положително и зло, без да ги познаваме. В нашите действия няма добродетелност, въпреки от време на време да има такава в възприятието за постъпките на другите към нас. Детето дано да пипне всичко, което вижда. То чупи и разрушава, което му падне на ръка, сграбчва едно птиче, както би сграбчило камък, или го удушава, без да знае какво прави.

Кои са аргументите? Философията незабавно ще ги изясни с вродените пороци: гордостта, властолюбието, честолюбието и човешката неприязън. Чувството за неговата уязвимост, би могла да добави тя, внушава на детето предпочитание да буйства и да унищожава, с цел да потвърди единствено на себе си личната си власт.

Но вижте този безсилен и отпаднал дъртак, доведен от кръговрата на човешкия живот до безсилието на детето. Не единствено че той самият стои спокоен и имобилен, само че желае всичко към него да си стои на мястото. Най-малката смяна го смущава и безпокои. Той би желал да вижда към себе си цялостно успокоение. Как същото изтощение, обвързвано със същите пристрастености, би могло да създаде толкоз разнообразни резултати в тези две възрасти, в случай че първопричините не са разнообразни? И къде другаде можем да търсим тази разлика, в случай че не във физическото положение на двата индивида? Активният нагон, общ и за двамата, се развива в първия и загасва във втория. Единият се гради, другият се разрушава. Един се насочва към живота, другият към гибелта. Замиращата интензивност се концентрира в сърцето на стареца.

Сърцето на детето прелива от дейна сила. То има пребогат живот, с цел да съживи всичко към себе си. Дали твори или скапва, има ли значение? Стига му да трансформира ситуацията на нещата, а всяка смяна значи активност. Ако има повече податливост да разрушава, то не прави това от проклетия, а тъй като активността, която гради, е постоянно по –бавна, а разрушението е по-бързо и повече подхожда на неговата живост.

Но в това време, когато дава на децата това интензивно начало, създателят на природата се грижи да го направи по-малко нездравословно, като не им дава задоволително мощ да го употребяват. Щом стартират да гледат на близките като на оръдие, чиито дейности зависят от тяхната воля, децата си послужват с тях, с цел да задоволят този нагон и с цел да понижат личната си уязвимост. Ето по какъв начин те стават досадни, тиранични, властни, зли, необуздани. Тези качества не произтичат от един натурален нагон за превъзходство, назад, те го основават. Не им е необходим дълъг опит, с цел да почувстват какъв брой прелестно е да действаш посредством някой различен и да би трябвало единствено да продумаш, с цел да развижиш вселената.

С физическото си развиване човекътдобива сили, става все по-спокоен, по-малко раздорен, затваря се от ден на ден в себе си. Душата и тялото се уравновесяват и природата желае от нас единствено придвижвания, нужни за нашето запазване. Но желанието да заповядваме не изчезва с потребността, която го е породила.

Властта подбужда и ласкае самолюбието, а навикът го ускорява. Прищявката заменя първичната потребност. Така предразсъдъците и пристрастието пускат първите си корени. Щом открием правилото, виждаме ясно разклона, където сме се отбили от пътя на природата. Да забележим в този момент какво би трябвало да вършим, с цел да вървим постоянно до него.

Децата освен че нямат непотребни сили, само че и тези, които имат, не стигат за всичко това, което природата желае от тях. Трябва значи да ги оставим да употребяват всичката сила, която тя им е дала и с която не биха могли да злоупотребят. Това е първият принцип.

Трябва да им се оказва помощ и да се добавя всичко, за което им липсва било разсъдък, мощ или физическа нужда. Втори принцип.

И помощта, която им даваме, би трябвало да се ограничи единствено в кръга на същински потребното, без да отстъпваме пред прищевките или неразумните желаниея. Защото прищевките не биха го мъчили, в случай че не бяхме разрешили да се породят. Нека се има поради, че те не идват от природата. Трети принцип.

Трябва да изучим грижливо езика и жестовете им, та във възрастта, когато те не умеят да се прикриват, да можем да отличим в желанието им, какво идва директно от природата и какво идва от прищевките. Четвърти принцип.

Смисълът на тези правила е да се даде на децата повече същинска независимост и по-малко власт, да ги принудим повече към независима активност и по-малко към непозната помощ. Така, свиквайки ги овреме да лимитират желанията съгласно силите си, те ще могат да се лишат безболезнено от това, което не е в техните благоприятни условия.

Благородната работа в региона на образованието е да се направи аргументиран човек, и ние чакаме да се образова малко дете, като го учим да разсъждава! Това е началото на края, това е като инструмент на резултат. Ако децата схващат по какъв начин да се разсъждава, няма да се наложи да бъдат образовани.

Източник: Жан-Жак Русо, „ Емил, или за възпитанието “, изд. „ Наука и изкуство “
Изображение: en.wikipedia.org